a little bit messy, a little bit ruined, a beautiful disaster;

[yvonne;]

Елинора Стоун / Ивон Арноа, 20-годишна, survivor

- Не съм убедена, че имам нужда от тези срещи, д-р Новак. - каза уверено и погледът ѝ се спря върху русокосата жена, чийто сини очи винаги се усмихваха. Поведението ѝ бе анализирано твърде дълго от тази жена, за да е възможно самата Елинора да се научи да анализира нейното.
- Нима? Тогава защо си тук, Елинора? Ти ме потърси, забрави ли? - гласът ѝ бе нежен, но липсваше онази топлина; беше гласът на професионалист, който никога нямаше да е в състояние да ти даде това, от което имаш нужда, а тя имаше нужда от приятел, от фигура в живота си, която да замени тази на майка ѝ.
- Знаете ли, че средно 7 от 10 жени се превръщат в жертви?
Брюнетката рязко смени темата, защото знаеше, че има точно десет секунди преди д-р Вайълет Новак да допълни с нещо думите си, защото знаеше, че тя няма да отговори. Ако Елинора допуснеше да даде отговор на заданените ѝ въпроси, то тя поставяше началото на собственото си падение обратно в бездната, от която се бе измъкнала съвсем скоро.
Не, тя не приемаше себе си за излекувана. Никога нямаше да бъде такава. Белезите щяха да останат и щяха да внесат известни промени в поведението ѝ, а тя вече ги забелязваше. Но не можеше да продължи да посещава този кабинет, живейки в миналото. Трябваше да продължи напред, повтаряше си го и колкото повече чуваше тези думи в главата си, толкова по-силно вярваше в тях.
- Защо ми го казваш, Елинора? Ти чувстваш ли се като жертва? - гласът на д-р Новак трепна, все така спокоен, но с различен тембър; тя беше заинтригувана от думите на брюнетката.
- Говоря по принцип. Жените за по-уязвими от мъжете, по-слаби, позволяват да бъдат малтретирани, защото са убедени, че няма как да се защитят. - гласът ѝ бе нежен, тих. - А знаете ли, че професията оказва влияние върху мисленето им? Онези, които имат сигурна работа и добри доходи, са едва 2% от тези 7 от 10 жени, останалите 98% са притиснати от живота. Те работят на две или повече места, работят повече от 8 часа на ден и работят за малко пари. Знаете ли, че сервитьорките и персонала в крайпътните бензиностанции за най-рисковата група?
- Намекваш ли нещо, Елинора? - рязка промяна от интерес към колебание и зараждащо се притеснение.
- Не. Просто изтъквам данните, които вие като психолог би трябвало да знаете, д-р Новак. - думите ѝ бяха прекъснати от тихото иззвъняване на телефона. - Кога ще ви видя пак?
Не че виждаше смисъл в тези срещи, но беше грубо да не попита. Бегла усмивка изгряваше бавно върху устните ѝ, докато наблюдаваше как русокосата жена вече не бе съвсем уверена както в началото на разговора им. Тя посегна към тефтера си, разлисти го и прегледа графика си преди да вдигне поглед към брюнетката.
- Когато пожелаеш, Елинора.

* * *

Прибра се направо вкъщи, избирайки само онези улиците, които бяха осветени от уличните лампи. Няколко пъти погледна назад през рамо, както и се огледа преди да пъхне ключа в ключалката и да отключи входната врата. Отвори я колкото да успее да се промуши и я затвори, заключвайки. Пръстите ѝ изключиха алармената система, а след това отново въведоха кода, докато лампичката не светна в зелено. След това се отпусна върху вратата и въздъхна. Бавно включи лампата в коридора и остави чантата си в кухнята, а след това се разходи из цялата къща, включвайки всяка една лампа. Обичаше светлината, вдъхваше ѝ спокойствие. След това се потопи в ежедневието си; прибра косата си в хлабав кок и се преоблече, сготви си порция спагети с доматен сос и сирене, с които изпи чаша бяло вино, а след това напълни ваната с гореща вода и се отпусна сред плътната пяна с аромат на лавандула, изми зъбите си и облече пижамата си като бавно се разходи по коридорите, изключвайки една по една лампите, затваряйки всички пердета, заключвайки всички прозорци и накрая се върна в спалнята си. Заключи вратата, сви се в леглото и изключи нощната лампа, взирайки се в малкия процеп под вратата сякаш там имаше нещо, някой.

* * *

Часът минаваше единайсет и половина вечерта, а кабинетът на д-р Вайълет Новак все още светеше. Косата ѝ бе разпусната от стегнатия кок и плавно се спускаше върху дясното ѝ рамо. Тя седеше върху пурпурното канапе, свила крака под себе си, докато върха на показалеца ѝ внимателно се плъзгаше по екрана на белия таблет. В сините ѝ очи се отразяваха записките ѝ след разговора с брюнетката; отдавна не ги наричаше сеанси, защото отдавна не гледаше на Елинора като на свой пациент. В скута ѝ  бе поставен разтворен тефтер с черни кожени корици и бели листи, а в дясната си ръка между показалеца и средния пръст д-р Новак държеше син химикал. След няколко минути тя остави таблета встрани и докосна празния лист с върха на химикала.
В поведението на г-ца Елинора Стоун се забелязва рязка промяна. Тя бавно започва да се откъсва от мисълта, че е жертва. Тя не иска да признае, че е такава, защото това я кара да се чувства слаба, уязвима, нищожна. Тя търси контрол над живота си. Предпочита да игнорира проблема си вместо да го реши. Предпочита да пренасочи мисълта си към нещо странично, което ѝ носи удовлетворение; помагайки на другите, тя вярва, че помага и на себе си.
Тя не опитва да превъзмогне травмата, опитва да я забрави, да я изключи от съзнанието си, превръщайки я във фикция, в ситуация, която няма връзка с нейния живот, но е част от обичайното ежедневие на всеки от нас. Опасявам се, че ако не се научи да говори за проблемите си, тя може би никога няма да превъзмогне нанесената ѝ емоционална травма.

[Melancholia.]

Прекрасен герой, добре дошла <33