I can hardly breathe -blu & nyk

[Nyktos.]

Студ.
Усещах хладния въздух около мен, докато свободно крачех из града, без да имам цел или дестинация. Положението под Купола беше странно - виждах хора тук там, но повечето се събираха на едно място поради една или друга причина. Изглеждаше, сякаш в града постоянно ставаше нещо, случваше се някакъв инцидент или други подобни.
Спирайки се за момент, се огледах - не знаех точно къде съм, но забелязах крайпътен магазин, от който предполагах, че хората, минаващи през града, се спираха да си купят по нещо. А и отпред имаше стойки за зареждане на бензин, така че си личеше, че това е междинна спирка за повечето пътуващи, които просто са преминавали през града на път за някъде. Е, поне така е било преди появата на Купола, разбира се.
Влизайки в магазина, размених една батерия за пакет цигари, тъй като собственикът отдавна беше спрял да приема банкноти и като отворих пакета, сложих една между устните си, но не я запалих. Продължавайки да крача през града, очите ми просто шареха из обстановката, наблюдаваха и изучаваха, но иначе вървях безмълвно.
Накрая стигнах нещо, което наподобяваше парк, но или заради студеното време и лекия дъжд, който беше започнал да роси, или заради положението под Купола, тук нямаше никой.
Вдигнах глава нагоре - от къде ли, да му се не види, в Купола се беше появил дъжд? Косата и дрехите ми бяха леко влажни, но игнорирайки това, закачих една мишена на едно от дърветата и започнах да я целя с ножове - и заради скуката, и за да упражня уменията си.
Внезапно рязко се обърнах, ножа в ръката ми в готовност, след като бях усетил някой зад себе си. Малката, дребна и добре оформена позната фигура на червенокоската крачеше към мен, а аз небрежно отбелязах, наблюдавайки я
-Трябва да бъдеш по-внимателна. Замалко да те убия.
Завъртайки ножа в ръката си, погледа ми срещна нейния, докато спокойно повдигах вежди съвсем леко нагоре.
-Необичайно занимание си си избрал, Ник. - отбеляза тя, изражението й все така спокойно. Повдигнах рамене.
Действията ми може и да бяха леко необичайни за един парк, в който хората обикновено се разхождаха или си почиваха, но аз отдавна не бях като всички останали, избирайки да тренирам формата си на място, определено за релаксиране. Какво пък... А и можех да го правя навсякъде, не беше като да е от особено значение за мен къде точно съм.

[blu]

Студ.
Тишина.
Неспокойствие.
Тези три думички описваха толкова добре положението на градчето в момента. Беше толкова студено, а гробната тишина и миризмата на неспокойствие усложняваха още повече нещата. Караха да изглежда всичко толкова зловещо. Сякаш всеки един момент някой луд или някое чудовище щеше да изскочи от някъде и щеше да погуби останалата популация на града.
Блу се разхождаше безцелно из улиците. Единственият звук, който отекваше в тази тъй грозна и плашеща сцена, беше от токчетата на обувките й. И макар да знаеше, че не е безопасно да носи токчета, ако й се наложи да бяга, тя го правеше, не защото беше безразсъдна, а защото обичаше да има предизвикателства.
This silence is killing me.
Може и да я наречете параноичка, но покрай цялата тази тишина, госпожица Рейвън започваше да си въобразява всевъзможни сцени на това, което може да се случи и имаше чувството, че ако скоро не получи помощ от някой психолог, то ще полудее напълно.
The rain may be a good sign.
Небесните капки падаха бавно по земята, докато накрая се започна да усилва, а след това веднага намали. Дори и времето се беше побъркало, а камо ли хората.
Всичко беше толкова изгубено за нея, докато не видя тъй добре познатия й силует.
- Необичайно занимание си си избрал, Ник. - подхвърли тя, опитвайки се да се успокои. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи всеки момент, макар и да знаеше, че човека срещу нея не бе заплаха.
Червенокоската се приближи към синеочкото , като му се усмихна съвсем леко, но вместо да застане до него или на безопасно разстояние, тя застана на мястото на мишената.
- Да видим колко си точен. Целта е да не ме одраскаш. -  и макар увереността, която излъчваше и с която говореше, Рейвън не беше особено сигурна в това, което говореше, но нищо не й пречеше да опита.

[Nyktos.]

Виж ти...
Интересно. Какво ли беше намислила?
За момент ме изненада и учуди, но в следващия миг по устните ми бавно плъзна лека усмивка. Харесваше ми начина на мисленето й - това, че ме предизвикваше, изпитваше и ми се доверяваше едновременно. Любопитна комбинация. Какво ли я беше накарало да го направи? Странно... Блу не ме изненадваше по този начин особено често, но трябваше да призная, че когато го правеше, определено си струваше.
Оставяйки острието в ръката ми нарочно да проблесне насреща й, бях запазил леката усмивка върху устните си, докато в следващия момент запратих ножа по мишената. Разбира се, уцелих точно мястото, където възнамерявах да го забия - на едва няколко забележими сантиметра встрани от ухото й. Трябваше да призная, че сцената ми напомняше на една от онези измислени филми наскоро, които бях гледал преди да премина през портала и да се озова вътре в Купола. Мисълта ме развесели и следващото острие се заби между краката й, този път далеч от закачената мишена, но пък дълбоко в ствола на дървото, от което висеше и мишената на нивото на главата й.
Повдигайки многозначително вежди, я гледах, в погледа ми ясно личейки си двойния смисъл. След което третото острие се заби на сантиметри над главата й.
-Трябва да кажа, че съм впечатлен, Блу.
Оставяйки усмивката си полека да се разшири, небрежно подмятах следващото острие в ръката си, докато вмъкнах спокойно
-И все пак, какво ще кажеш да ти направя малка подстрижка? Ще е забавно...
Усмихвайки се така, сякаш кроях нещо, погледа ми не се отделяше от нейния след думите ми. Да видим дали щеше да издържи и този ми тест, макар че нямаше да се учудя, ако с лекота го преминеше, особено след предишния си акт на храброст да застане пред мишена и по нея да бъдат мятани ножове. Но пък нямаше второ мнение по това, че със сигурност беше направила скучната ми тренировка двойно по-интересна само секунди след появяването си.

[blu]

Дишай-Издишай. Дишай-Издишай. Дишай-Издишай.
Гърдите на червенокоската се повдигаха и отпускаха бавно - признак, че макар и да я беше леко страх, че нещо може да се обърка и бързо да стане поредния труп, предпочиташе да изпита някаква тръпка, отколото да стои като в затвор, заради купола и да не прави нищо интересно.
Червенокоската прехапваше нервно устните си, докато остриетата бяха мятани към нея, но целият този неин кураж я възнагради без нито една драскотина, но предложението за подстрижка не й се стори особено приятно и все пак щеше да стои там, докато не паднеше някой безценен кичур от ягодово русата й коса.
- Направиш ли ми подстрижка... - започна тя уверено, като пристъпи напред, колкото да се достатъчно близо, за да натърти на всяка една думичка, която щеше да изрече и Ник да усети сериозността в гласа й, макар че това, което щеше да каже, нямаше да може да го направи. - .. ще се наложи да те кастрирам. - усмивката върху лицето й се разшири, а в погледа й блещукаше малко огънче, което застрашаваше да се превърне в пожар. Същинско природно бедствие.
- Скъпи, мога да те впечатля по всевъзможни начини. - Рейвън смигна закачливо на дружката си и се завъртя рязко, запътила се отново към работата си да стане мишена.
Think the clouds are clogging up my brain
Възможно ли бе да се прави на мишена, защото размунът й бе замъглен? Възможно ли бе да го прави, защото й беше доскучало или пък защото вече беше превъртяла, но не го признаваше? Никой не можеше да отговори на този въпрос, дори и самата Блу.

[Nyktos.]

Смеха ми отекна из пустия парк.
О, тя определено си заслужаваше. Как ли й беше хрумнало, че е добра идея да ми се заканва? И то с нещо такова... Пък и дефакто не беше като да е способна да ми направи каквото и да било и изражението й показваше, че тя също го знае. И все пак го казваше...
Guess she has bigger balls than even some men I've met. 
Мисълта ме накара да се подсмихна, особено след последните й думи, пропити с многозначителност и двусмислие. Дам, това определено си беше по-забавно, отколкото скуката да тренирам сам, колкото да правя нещо под този Купол, запълвайки времето си. Беше доста по-добре да запълвам времето си с нея...
Мятайки още един нож, който се заби точно до този отстрани на ухото й, усмивката не слизаше от устните ми. След което пристъпих към нея, наклоних леко глава на една страна, наблюдавайки я и използвайки новото острие, което държах в ръката си, повдигнах с него кичур от косата й, блясъкът в очите ми идентичен с този в нейните.
-Така ли? Humor me, then.
Повдигайки вежди, изражението ми се измени в очаквателно и след като погледа ми плъзна от лицето й надолу по тялото й, я огледах от главата до петите - но бавно, постепенно, така че да усети погледа ми като милувка, осезателно и силно. Вдигайки глава, се вгледах в очите й отново, изражението ми на очакване неизменено.
Your move.
Да видим какво щеше да стори, за да ме "впечатли по всевъзможни начини", както сама се беше изразила. И след предишните й прояви на смелост, не се и съмнявах, че и този път тя щеше открито и с готовност да откликне на предизвикателството ми. Да видим дали и този път щеше да оправдае очакванията ми... Все пак, аз не бях толкова лесен за впечтляване, изненадвах се рядко и самия факт, че тя беше успяла да ме учуди само по себе си говореше много. И ако съдех по досегашните й действия, Блу нямаше да ме разочарова.



П.с.: Извинявай за забавянето ..

[blu]

I can be a target. I can be a prey. But I can be and a seaker.
Мислите на Блу прелитаха светкавично и никога не се спираха на едно място. Нямаше нито една тема, която да прикове вниманието й до такава степен, че да изключи и да започне да размишлява по нея. Вместо това, стоеше като мишена и чакаше острието да се забие в близост до нея. Не стига, че очакваше това и вътрешно трепереше, на лицето й се беше залепила самоуверена усмивка, която нямаше намеренията да си тръгне в близкото бъдеще.
Клепачите се спуснаха бавно, като черна пелерина и закриха красивата, но в същото време и опасна гледка. Не искаше да потъва в тези тъй прекрасни океани, тъй като можеше да се удави в тях. Можеше да се изгуби и никога повече да не се върне в реалността. Никога повече да не намери сушата. Здравата твърда земя, която й действаше за упора.
Предизвикателство. Обичаше предизвикателствата.
- Стой и гледай. - отвърна тя и се подсмихна, като се надигна съвсем леко на пръсти, като докосна устните си с неговите, но така и не го целуна. Пръстите на едната й ръка се бяха вплели в косата му, а пък другите измъкваха бавно и с опит острието от хвата му, а след това, просто се обърна, като се завъртя и насочи острието към гръбнака му.
- Хайде любов, не се разсейвай. - червенокоската сви оръжието и наклони съвсем леко глава.
Can it be love or it is just a gusto?
И макар да се правеше на смела. Макар и да се правеше на пълен непукист, имаше нещо, което не можеше да разбере. Какво се случваше с нея? Когато видеше този човек, усещаше как всяка една фибра в тялото й се стяга, а краката й се подкосяваха, сякаш виждаше първата си ученическа любов. Сякаш той беше момчето по което беше хлътнала и не можеше да се справи с това, че той не я познава. Но не, не беше това. Не можеше да е възможно, защото ако беше така, но тогава нямаше просто да допре устните си до неговите.

пп/Няма нищо

[Nyktos.]

Това ли наричаше тя целувка?
Признавам, действието си беше разочароващо, а и не се оставих и за момент да ме разсее, каквато и беше целта й, не се и съмнявах. Просто реших да се оставя на течението и да видя къде ще ме отведе, или иначе казано, какво щеше да направи тя. Поради което и позволих тя да вземе ножа от ръката ми и не след дълго го усетих опрян в гърба си. Усмихнах се.
What a... disappointment.
Но също така си беше и стимулиращо. Защото още преди тя да довърши действието си, вече знаех какво ще сторя като отговор на това. Усмивката си остана на устните ми, но тя нямаше как да я вижда, застанала с гръб към мен. Присвих устни, удържайки желанието да се засмея, след което светкавично се извърнах, хванах китката й и я извъртях с достатъчно премерена сила, така че острието да се изплъзне от пръстите й, падайки на земята, но да не й причиня силна болка. След което извих ръката й зад гърба и я изтласках така, че да се облегне с лице към дървото, гърба й обърнат към мен, както беше моя към нея по-рано, докато си мислеше, че ме е притиснала. Държайки ръката й все още с една от своите, зарових другата си в гъстата й коса, наслаждавайки се на усещането и като се наведох, казах съвсем близо до ухото й
-Не разчитай на това, любов.
Използвайки нейното обръщение, се усмихнах, отново и в следващия момент извърнах лице, заравяйки го в извивката между врата и косата й. Вдишах, усещайки приятното й въздействие върху мен, но не му се поддадох.
А и тя беше като кълбо от противоречия - в един момент това, в следващия точно обратното. И това ми допадаше, така че в никакъв случай не исках да спирам този низ от действия и думи, или по-скоро смесица и от двете, която целеше да ме надхитри. Или всъщност и аз не знаех какво точно целеше тя, но вместо да я питам и да не ми каже, щеше да е много по-добре, ако откриех постепенно... Бавно, но сигурно...
Дъха ми погали кожата на врата й, когато казах
-Хм.. Стоя и гледам, скъпа. И да си призная, гледката ми харесва.
Усмихнах се за пореден път, поддавайки се на импулса и в следващия момент просто я пуснах. Повдигайки вежди развеселено, погледа ми срещна нейния за момент, когато тя се извърна, но след това просто се наведох, за да си взема обратно ножа от тревата, в която лежеше и се заиграх с него измежду пръстите си, ръката ми ловко управлявайки острието.

[blu]

It's because the shiver you make me feel. You make my heart skip a beat.
Косъмчетата на врата й настръхнаха от топлия му дъх, разбиващ се във врата й. Тялото й беше в плен между дървото и неговото. Нямаше на къде да се обърна, нито начин да се измъкне, но пък така й харесваше. Всяко едно чувство, което изпитваше й харесваше, макар че я беше страх, че може да се изгуби и да не намери правилния път обратно.
Danger, Danger, Everywhere
И макар всичко да изглеждаше напълно нормално. И макар всичко да изглеждаше наред, миризмата, разнасяща се във въздуха - миризма на страх, отчаяние и най-вече неприятност се усещаше толко силно, че я караше да настръхне и да побегне.
- След малко може и да не я сметнеш за такава, защото наближават неприятности. -  погледът й се стрелна около парка, като беше права. Виждаше силуетите на хората от групичката на "Вярващите в Бога". Тези, които бяха готови на всичко, за да накарат неверниците да повярват, че това е Апокалипсисът. Да ги накарат да повярват, че краят е дошъл.
Наивниците.
Така ги наричаше Рейвън. Наричаше ги наивници, защото бяха такива. Защото ако съществуваше Бог, то тогава нищо лошо никога нямаше да се случва. Хората нямаше да умират. Нямаше да има престъпления и прочие. Всичко щеше да е нормално, дори прекалено нормално, че отиващо към скучното.
- И ако не искаш да ти промият мозъка за Апокалипсиса ще тръгнеш с мен, точно сега.
Дори и не дочака отговора на Ник. Дори не си направи труда да го изслуша или да му позволи да се изяви като някой герой от комиксите, филмите или книгите. Нямаше да позволи да бъде изтезаван и мозъкът му да бъде промит с някакви бабини деветини. Блу го хвана за ръката и с незнайна сила, която извади от крехкото си малко телце го задърпа колкото можеше повече надалеч.
Бягай.
Спаси се.
Не се страхувай.
Скривалището.
Блу нямаше и на представа от колко време тичат, макар и веше синеокия да беше започнал да се бонтува и да спори с нея, че може да се справи с онези Наивници. Пред погледа й изплува любимото й скривалище, когато искаше да остане сама.

[Nyktos.]

Run, run. Just for fun. Run.
Къде ли ме водеше? Вярно, бях забелязал забележката й относно наближаващата група, която се задаваше към нас и всеки идиот би я видял. Повдигайки вежди, не реагирах по никакъв начин, дори и след като онези "вярващи" бързо приближаваха. Какво от това обаче? Поне щеше да направи следобеда ми по-интересен... Освен присъствието й, разбира се. А и поне щях да имам по какво да мятам ножове - реалните мишени бяха далеч по-добри от тези под формата на хартия, окачена някъде.
И все пак...
Оставяйки се тя да ме дърпа за ръката, в следващия момент вече спорих с нея, че мога без никакво усилие да ги премахна, особено след като така грубо ни бяха прекъснали, но тя като че ли не чуваше и думичка от това, което излизаше от устата ми. Повдигнах вежди...
And they say I'm screwed up... Then again - if she is too, I may just have found my soulmate. If, of course, she's just like me... One of my own kind.
Неочаквана усмивка се плъзна по устните ми, докато се оставих свободно тя да ме дърпа за ръката. Силата й не беше и наполовина толкова достатъчна, че да ми причини болка - не и на нивото, на което бях свикнал, за всеки случай. И спазвайки темпото й с лекота, тичах малко зад нея, но нарочно, тъй като тя беше решила да води пътя, очевидно тичайки с посока и водейки ме някъде. Е, бях любопитен да видя къде.
-Хей, Блу, стигнахме ли? Защото онези не ни преследват вече, между другото.
Казах го небрежно, докато двамата тичахме, без усилие или някаква особена нотка, но отново не бях сигурен, че тя изобщо беше чула, че й казвам нещо. Защо ли изведнъж беше решила, че ще ме заведе някъде и това ще е, няма да се спори по въпроса? Чудна работа... И все пак, защо пък да не я последвам - поне щеше да е по-интересно от това да елеминирам подвижните мишени, запътени към нас и след това отново да съм лице в лице със скуката, обграждаща този град под Купола. А и все пак си беше очевидно, че след като си затворен под огромна, прозрачна и невидима стена, не беше като да имаш особено много опции за разнообразяване на безкрайните часове скука. А и имах чувството, че хората под този Купол бяха твърдо решили да се избият едни други, кой заради някакви идиотски вярвания, кой заради власт и контрол... Лудница. И все пак, не беше като аз да съм част от всичко това, тъй като стоях настрана като цяло, което пък в последствие беше резултирало в доста часове на скука... Преди да се озова в компанията на Блу.

[blu]

Don't turn back. Live for the moment and don't let someone stop you
Тежка въздишка се изтръгна от устните на червенокоската, когато спря пред вратата на своето тайно убежище. Рейвън натисна дръжката надолу и вратата се открехна, издаваща скърцащ звук. Звук, който мразеше, колкото и пъти да беше идвала тук. Звук, който ако съществата от филмите на ужасите бяха реални, щеше да смрази кръвта й. Звук, който го правеше дори и сега по простата причина, че параноята, която я гонеше понякога си казваше думата и я караше да изглежда като луда.
- Ти как мислиш? - попита го тя с лека нотка на сарказъм и както винаги с усмивка на лицето. Тази усмивка никога не слизаше от лицето й, независимо каква беше ситуацията и сигурно, ако някога станеше част от тези трупове, "красящи" града под Купола щеше да бъде с усмивка на лицето.
Блу се завъртя на пети и огледа помещението за хиляден път. Старите изгнили дървени стълби както винаги си бяха на мястото. Разбитите врати и строшените прозорци си бяха взе същите.

и в крайна сметка никой не се реши
и никой не почука
и никой не стана от мястото си
и никой не отвори
и никой не стоеше на прага
и никой не влезе
и никой не каза: добре дошъл
и никой не отвърна: най-сетне

Къщата беше по-стара и от самият град. Някога беше реконструирана, но след като собствениците бяха убити, дори и децата им се бяха отказали от това да живеят в "прокълнатата къща". Никой не смееше да пристъпи в нея, защото го беше страх, заради някакви митове.
Червенокоската върна вниманието си към момчето, като го погледна право в очите. Единствено в тях можеше да намери както своето спасение, така и своят край. Но точно сега, спасението от тази цяла лудост я интересуваше много повече, отколкото това, че може да се удави в океаните.

[Nyktos.]

Повдигнах вежди.
Very funny.
Погледа ми бавно се отправи над главата й, докато оглеждах мястото, както и двамата стояхме пред затворилата се зад нас врата. Имах чувството, че беше хлопнала зловещо зад гърбовете ни, точно като в някой филм на ужасите, но дори не трепнах - много малко неща можеха да ме стреснат.
What, is this where you kill me?
Мисълта беше неочаквана, но по-неочакваното беше, че едва се сдържах да не я изрека на глас, отправяйки думите към Блу. Е, явно ми беше трудно да се сдържа да не отвърна на сърказма й от по-рано, но все пак стиснах зъби и от устата ми не излезе и звук.
Вместо това погледа ми се впи в старите изгнили стълби, които сякаш всеки момент щяха да рухнат пред очите ни, строшените прозорци и разбитите врати.
-Защо съм тук, Блу?
Задавайки съвсем различен въпрос в края на краищата, забелязах погледа й върху моя. Очите й бяха разфокусирани, сякаш гледаше някъде надалеч и дори не ме виждаше, а по-скоро като че ли гледаше през мен, въпреки факта, че погледа й беше забит в моя. Повдигнах вежди. Накрая въздъхнах и като пристъпих към нея, вдигнах ръка и поех един кичур от тези пред лицето й между пръстите си. Усетих мекотата на косата й, след което безмълвно, но внимателно го отместих назад от лицето й.
-Е?
Нямаше да се учудя, ако отново поискаше да опре острието на нож в гърба ми, този път обаче забивайки го в плътта ми до дръжката. Това, което беше чудно за мен, беше какво още чакаше тя. Какво точно искаше от мен? И защо точно тук?
I give up. I'll never understand women.
Не знаех какво целеше с всичко това, не знаех и дали в крайна сметка искаше да ме предпази или просто да се отърве по-лесно от мен по-този начин, но което и да беше, се надявах да започне да действа най-сетне, за да разбера кое от двете е час по-скоро, тъй като цялото това чакане не ми харесваше, а и не бях от търпеливите.
What exactly did those group of believers trigger in her?
И защо й въздействаха така силно? Какво я беше накарало така трескаво да ме задърпа надалеч от тях, устремена в това да се махнем оттам колкото се може по-бързо и да избегнем срещата си с тях? А, дявол да го вземе... Всичко това започваше да става твърде объркано, а аз все пак бях дошъл в този град с една единствена цел и тя нямаше да се промени. Не трябваше да се разсейвам от нея по този начин... И все пак, нещо в Блу ме караше да се чудя. Нещо в нея ме караше да недоумявам. Нещо в нея ме караше да се усещам, сякаш пропусках нещо, някаква част от цялостната картинка, малка, но изключително важна.

[blu]

I want to protect. I don't want you to get hurt. I don't want anyone to get hurt
Какво правеше тук? Защо го беше довела? Защо си играеше така с живота? Защо предизвикваше нещо лошо да се случи всеки момент? Мислите й винаги прелитаха от една тема към друга, но този път бързо се завърна в реалността, когато усети приятен допир, макар и да беше само по косата й.  
Червенокоската поклати глава недоумяващо и тежка въздишка се изтръгна от розовите й устни.
- Тук си, защото не исках да те хванат и да ти промият мозъка. - червенокоската се усмихна и се обърна с гръб към него. Ясно си спомняше деня, в който я бяха хванали и се опитваха да й втълпят, на нея и на още няколко човека, че това е Апокалипсиса, че това е краят. Когато видеше тези Наивници спомените изплуваха в ума й, толкова бързо и я караха да замръзне. Караха кръвта й да замръзне и да изпитва паника. А това не можеше да го позволи да се случи на някой, за който я беше грижа. Нямаше да позволи това да се случи на хората, които искаха да се обединят и да премахнат този Купол.
- Не знаеш на какво са способни, за да те накарат да вярваш в това, което вярват и те. - подпряла се на стената, Рейвън изглеждаше толкова шарена, в сравнение с цялата сива обстановка, а зареяният й поглед я караше да изглежда като някое привидение. Като мираж.
Don't make me feel bad. Don't make me feel like I want to hurt you. Don't let me go insane
И макар да му беше спасила задника, се чувстваше някак си нереално. Макар да му беше спасила задника се чувстваше ужасно, защото усещаше нотката на осъдимост в гласа му. Не, тя не искаше да го нарани. Не искаше да го кара да се чувства така, сякаш всеки момент ще го нападне и убие. И най-важното - не искаше да губи разсъдъка си.
- А ако исках да те нараня, до сега щях да съм го направила. - отново гласът й разби невидимата преграда на неудобство.

[Nyktos.]

Fragile. Easy now... Careful now.
Зад думите й разчетох доста повече, отколкото тя би била склонна да признае някога. Или отколкото беше казала реално. Повдигайки съвсем леко вежди, изражението ми се измени на изненадано. Устните ми всеки момент щяха да оформят едно "оу", но в последния момент се сдържах от това да го направя. Знаех, че на нейно място аз не бих искал съжаление, съчувствие или дори разбиране. Затова просто си замълчах, без да казвам каквото и да било.
What have they done to you?
Какво ли, наистина? Но ако беше наполовина толкова сериозно, наполовина толкова болезнено, колкото моето собствено минало, тогава знаех твърде добре и от личен опит, че да я попитам действително. Не, нямаше да се бъркам. Нямаше да настоявам. А и не беше моя работа.
Виждайки страха й обаче, някак си се сковах. Не знаех какво се предполага да сторя, но в следващия момент по-скоро сковано и сконфузено, отколкото нещо друго, пристъпих към нея, както беше застанала с гръб към мен. Ръцете ми обгърнаха раменете й, но в прегръдката нямаше нежност. Всъщност, нямаше каквито и да било чувства, след като нямах опит в това да утеша или да успокоя някой - не знаех как да го правя със себе си, какво оставаше за някой друг... Наведох се, отново говорейки в ухото й, тонът ми развеселен
-Не ме е страх, че ще ме нараниш, Блу. И наистина ли ме мислиш за толкова наивен, че да се оставя тези идиоти да ми промият мозъка? Очаквах да знаеш, че не се влияя така лесно, още повече от подобни глупаци пък.
Говорех ведро, за да разсея спомените от миналото, в които тя като че ли потъваше - нещо, което познавах твърде добре, тъй като това беше състояние, в което доста често сам бях изпадал и все още изпадах. Това, което тя не знаеше обаче, беше доколко точно можех да толерирам болка и мъчения - след като неведнъж ме бяха подлагали и на двете, сега не беше така лесно да бъда пречупен, още повече пък от една такава жалка група на малоумници, които си мислеха, че Апокалипсиса се е стоварил отгоре ни под формата на Купол. Ха. И не беше като да ги подценявам, но все пак нямаше да се вържа на жалките им опити да ме манипулират - не се оставях на никой да ме командва, нито преди, нито сега нито пък за в бъдеще или когато и да било. И да, тя може и да се беше изправила лице в лице с миналото си днес, но това не можеше да ме притесни или изплаши - не и след като тя не знаеше, че моето беше също толкова побъркващо и стряскащо, колкото и нейното.
And that's why I'm as fucked up as you are.

[blu]

Тишина.
Никой не говореше. Така и никой не реши да развали тишината, която бе настанала по между им. Всеки беше вглъбен в мислите си, че забравяше за съществуването на другия. Тишината ги приветстваше с отворения обятия, но тази тишина можеше и да ги погуби. А можеше да преобърне животите им на 360 градуса. Всичко беше възможно, но червенокоската не знаеше какво да очаква от необятното бъдеще.
I feel so good in your arms
Прегръдката беше толкова успокояваща. Можеше да се изгуби в обятията му и никога повече да не иска да се откъсне от тях, а страхът от миналото бавно отминаваше. Всичко беше толкова нереално. Сякаш бе попаднала в някой сюреалистичен свят, в който не съществуваше Купола, не съществуваха всички тези луди и всичко беше наред. Свят, в който съществуваха само те двамата.
От устните на Рейвън се изтръгна звънлив смях. Не, не го смяташе за толкова наивен, но нима бе достатъчно силен, че да устои на болката, която причиняваха вярващите. А не трябваше ли, ако бяха вярващи, то тогава да проповядват доброто, а не да се разправят с насилие.
- Не те смятам за наивен, Ник. Но трябваше да те спася,. Трябва да ви спася. - Блу се обърна с лице към мъжът и погледна право в очите му. В нея се водеше страшна дилема за това, какво да направи. Можеше просто да го прегърне, но това щеше да е малко. Искаше да го целуне, но това щеше да бъде знак, че се предава да се прави на незаинтересована от този човек. Не само външността му бе привлекателна. Имаше и нещо друго, което го правеше както потаен и мистериозен, така и още привлекателен. Беше като магнит не само за неприятности, но и за жадните погледи на хиляди жени.
There’s a devil in your smile that’s chasing me
Сякаш в усмивката се криеше дявола, но това не я протесняваше. Не я беше страх от този дявол, защото предпочиташе да бъде негова, отколкото да бъде пленница на този ужасен свят.
Ръката й се плъзна , докосвайки лицето му нежно и внимателно, сякаш ако го докоснеше по-силно можеше да го счупи като порцелан. Затвори очи и се надигна на пръсти, като го целуна бавно. елувка, изпълнена с чувства.

[Nyktos.]

Целувка, изпълнена с чувства.
Усещах това, докато устните й се движеха с моите и колкото и да ми се искаше да се престоря, че не отвръщам на целувката й, точно в този момент просто нямаше начин да го направя. Не и след като усещах чувствата, които тя влагаше в целувката, докато аз от своя страна... Може би опитвах, но не знаех дали ми се получаваше. И там беше проблема, нали? Не се смятах способен да целуна някой с чувство... Каквото и да било чувство. Не и след смъртта й.
Dammit... How cold exactly am I?
Едната ми ръка се плъзна в косата й, докато другата обгърна талията й и аз придърпах тялото й по-плътно до моето. И след като накрая отделих устни от нейните, дишайки учестено, просто опрях чело в нейното, погледа ми забит в нейния, докато я гледах, лицата ни на милиметри. Двамата мълчахме, тишината настанила се трайно помежду ни. Сбърчих вежди, гледайки Блу неуверено - не можех да кажа дали тя беше усетила липсата на емоции в целувката ми, но нещо твърдо ми подсказваше, че не смеех да я питам. Не и след като виждах как тя буквално едва се държеше цяла пред очите ми - толкова крехка, толкова... На ръба. Сякаш се люшкаше между разума и лудостта, границата между двете размиваща се, когато погледа й се разфокусираше.
Никога досега не бях виждал някой толкова психически крехък пред себе си. Сякаш всеки момент щеше да се разпадне или разтопи, изплъзвайки се измежду пръстите ми като безброй песъчинки, изтичайки измежду тях и аз нямаше да мога да сторя нищо, за да предотвратя това. Смръщих се - от кога пък, за бога, това ме интересуваше?
Well, decide already, Nyk - do you care or do you not? Which one is it?
И наблюдавайки крехката й, дребна фигура и нежното лице на едва няколко сантиметри от моето, открих, че ме беше грижа. Дори и да не исках да го призная, най-малко пък пред себе си.
Why?
И аз не знаех. Какво ли го беше причинило, наистина? Беше ли факта, че и двамата бяхме прецакани от миналото си, и в емоционален, и в буквален смисъл? Или беше факта, че може би мислех, че ако успея да "залепя" нея, щях да мога да направя същото и със себе си?
Oh, who are you trying to fool - don't be an idiot.
Да, май наистина бях глупак, че да си въобразявам подобни глупости. А и знаех по-добре от това да потъвам в безполезни и излишни, безсмислени илюзии...
She feels so warm against me. So... alive.
Какво, по дяволите, правех? Въздъхвайки отново, усетих дъха си да гали лицето й, след което си спомних последните й думи от по-рано. Чакай малко... Превърти назад и задръж - да спаси нас?
-Какво имаш предвид, Блу? Да спасиш мен и кой още? 'Нас'?

[blu]

Устните му бяха меки, пухкави. Прилепеното й тяло до неговото й даваше нужната упора, но усещаше как се разтапя в ръцете му, но се опитваше да остане цяла. Опитваше се да не се превърне в някое мекотело. Опитваше се да не се превърне в пепел и да се изплъзне между пръстите му и успяваше. С много усилия успяваше да се задържи здраво стъпила на земята.
I'm lost
И в крайна сметка тя полудяваше. Не беше изгубена, само от едното чувство. Не беше изгубена, само заради човека срещу нея. Беше изгубена също така заради психиката си. Чувстваше се сякаш се е качила на кораб, но този кораб е попаднал в буря. Корабът се клатушкаше и клатушкаше, но така и не се преобръщаше. Така и все още не бе залян от огромната вълна, която щеше да го помете. Оставаше си в едно и също положение.
Нито една вълна не се решаваше да разбие кораба и да спре мъките на екипажа му. Нито една вълна не искаше да сложи край на лудостта.
It is so simple
- Всички Ви, Ник. Този Купол единствено ни разделя и подпомага на лудостта, омразата да се засилят. Помага на нормалните да изгубят разума си и да се избият едни други. - Блу говореше така, сякаш вече не принадлежеше на този свят. Говореше така, сякаш не беше част от това общество. И това беше така. Беше изгубила семейството си и нямаше вече какво да я държи здраво стъпила. Поне можеше да се опита да поправи грешката на останалите и да ги вразуми.

[Nyktos.]

Why did it have to be either-or?
Как така се получаваше, че винаги да е толкова сложно? Нещата рядко бяха прости... А за Блу, явно, те щяха да са още по-заплетени. Ако не успеех да я убедя да не мисли, че съвсем се е побъркала, накрая тя просто щеше да го повярва и да го приеме за истина. А всъщност не беше... Не и все още, за всеки случай.
Can I really save her? Fix her? Help her? Can I do anything? So confusing...
Поклатих глава, след което отдръпнах лицето си от нейното, но вместо това ръката ми се вдигна и погали бузата й, леко и едва едва. А дали всъщност тя изобщо се нуждаеше от мен? Не знаех какво се предполага да сторя, не знаех как да съм полезен.. И в крайна сметка можех да причиня повече вреда, отколкото полза. Противоречивите ми колебания със сигурност не бяха от особена помощ, а колебливите ми емоции бяха като черешката върху тортата.
-Не мисля, че Купола е този, който ни влияе, Блу. Ние сами избираме как да се държим, на какво да вярваме... И как да мислим - дали сме луди или не. И колкото и да ти се иска, колкото и хубаво да е, то не можеш да спасиш всички.
You can't even save yourself...
Мисълта не беше приятна, а обвиняваща и се радвах, че не я изрекох гласно. Дяволите да го вземат. Защо мислех така сега? Защо се колебаех толкова сега? Ако беше въпрос на просто взимане на решение, дали да постъпя така или иначе, досега вероятно щях да съм решил вече, но сега ставаше дума за Блу, така че бях в безизходица. А и да си го признаем - не беше като да бях особен спец по тези неща...
You're losing her, Nyk. Just like you lost the woman you loved. Are you gonna watch Blu die too? Or worse - fall apart right in front of your eyes while you're helpless to stop it. You're useless.
Стиснах очи - защо сега? Да му се не види... От всички възможни моменти, защо сега?
Наистина ли щях да я гледам така? Да стана свидетел на подобно нещо... all over again? Да гледам отново пагубата на някой, за който ме е грижа. И да трябва да живея със спомена за това после - всеки ден, всяка нощ...
Is that my curse? Or some kind of a sick joke? Life is a bitch... And obviously, I'm that fucked son of a bitch.
Отново. И отново. И отново.
Щеше ли миналото ми да се повтаря пак и пак с единствената разлика, че е под различна форма и с различен човек? Мамка му.
Вглеждайки се в очите й, знаех, че тя не заслужаваше това. Знаех, че затворена тук няма да оцелее още дълго и ще стане жертва на собственото си съзнание и разсъдък.
Колко още можеше да издържи тя?
Какво, ако Купола никога не бъде премахнат и така и си остане тук?

[blu]

What is wrong with you?
Колкото и да си задаваше този въпрос, когато беше с него, не можеше да намери отговора. Дори и да се бяха сближили, Блу все още не можеше да изкопчи причината за тази негова странност. Имаше неща, които криеше и тя не можеше да проникне зад тази обвивка и да се опита да оправи това, което е счупено.
- Ник ... - гласът й не беше толкова уверен, колкото в самото начало. Струваше ли си да зададе въпроса, който я мъчеше от самото начало? Струваше ли си да разруши приятелството им, заради едното любопитсво? При нея съществуваха и двата варианта, и двата отговора и каквото и да се случеше след това поне можеше да се опита да направи нещо. - Има нещо, което премълчаваш. Какво е то? Още от самото начало, когато те попитах, ти така и не благоволи да ми кажеш. Опитай се. Може и да ти олекне, защото да го задържаш толкова дълго време няма да е в твоя полза. Накрая ще избухнеш като бомба със закъснител. - погледът на червенокоската се стрелна в съвсем различна посока от погледа му.
Сuriosity killed the cat
Любопитството й лесно се превръщаше в причина номер едно да бъде убита от когото и да било. Винаги си пъхаше носа където не трябва и колкото и да се опитваше да изкорени тази част от характера си, нямаше как да го направи. Любопитството се бе вкоренило здраво в нея и нямаше намерението да бъде премахнато.
Блу се обърна отново с гръб към Ник и погледът и обходи бавно стаята в която се намираха. Всичко беше напълно нормално, като изключеше старата картина и черните дървени рамки. С бавни крачки, Рейвън запристъпва към нея, докато очакваше също така да чуе и отговора на синеочкото.

[Nyktos.]

Усмихнах се, развеселен.

-Какво сега, опитваш се да спасиш мен?

Well, and isn't that a newsflash. Seems like everyone are trying to fix me or save me lately.

Сякаш се нуждаех от това. Защо никой не разбираше? Миналото ми не беше проблема - то беше само причината за него, защото беше отключилo сегашното ми състояние на безчувственост и аз не знаех как да започна да изпитвам каквото и да било отново. Така че проблема беше в сегашното ми аз, не в миналото. Нито в събитията от тогава. Дявол да го вземе, толкова ли трудно беше това за разбиране? Не исках да споделям, не исках да мисля за нещо, което вече се беше случило и аз нямаше как да го променя. Исках да мисля за това какво беше на път да се случи и дали можех да променя някак факта, че бях като празна обвивка, без чувства, без морал, без ..

What is wrong with you?

And how the hell did we started talking about me? Last I saw, this was about her. Damn it.

Как, наистина се беше стигнало до тук? Смръщих се. Тя ловко беше сменила темата, насочвайки разговора от себе си към мен, без дори да усетя. И все пак .. Беше лесно да говоря за нейните проблеми, за чуждите проблеми, но когато опреше до моите... Not that easy, huh? Fucking hell.

Въздъхнах. Разтривайки слепоочието си, само повдигнах рамене, решавайки да взема пример от нея и да сменя темата.

-Е, ще ме разведеш ли из къщата? Искам да видя любимите ти места от нея, къде обичаш да седиш .. Всичко. След като така и така ме доведе тук.

Окей, беше ми трудно да изкажа на глас, че недоумявах. След всичко, случило се, след всичко казано, и от нея, и от мен, след целувката, някакси сякаш магически пак си бяхме приятели, връщайки се в началото. И щом тя така искаше, така щеше и да бъде - може би беше заради липсата на емоции в целувката от моя страна. Не я винях. А може би беше и заради миналото й, което тя твърдо ми показа, че е приключила да обсъжда. Повдигнах рамене.

So this is where we end up, huh? And that's okay with me. But why doesn't I like the idea in any way?

П.с.: Извинявай за забавянето .. again  

[blu]

Sometimes silence is our best friend
Тишината, която настъпваше през повечето време между тях, сякаш изказваше всички неизречени думи. Блу ясно усещаше, че нещо не е наред. Усещаше как имаше нещо, което тормозеше Ник, но той така умело успяваше да се измъкне от темата. Винаги я сменяше към нещо различно или се правеше, че не я е чул. Навик, който самата Рейвън като че ли я прихвана.
Is there something wrong? I don't know. But I think that you are the only person who can help me.

Червенокоската изтри сълзите, които се бяха спуснали по красивото й лице, достатъчно бързо, че да не бъдат забелязани от синеочкото. Нямаше намеренията да показва повече слабост от това. Нямаше намеренията да сваля маската точно сега, когато вече се пропукваше.
- Любимото ми място? Мястото на извършеното убийство, естествено. Какво по-добро от това да се правя на разследващ? - от устните на Рейвън се изтръгна лек кикот, който за част от секундата освети къщата и не изглеждаше толкова страховита. Стъпките и на двама им бяха заглушавани от скърцащия под под краката им.
- Това е всекидневната, макар и вече да не прилича много на такава. Кухнята е в най-трагично състояние и ти препоръчвам да не влизаш, ако не искаш да намериш някоя гадинка. А на втория етаж ... Там ще намериш петна от засъхнала кръв. - момичето говореше толкова спокойно, сякаш това бе нещо напълно нормално. Може би беше луда, защото го приемаше нормално.
Блу се затича към втория етаж, като внимаваше на не нацели някоя дупка или стъпало, на което му беше нужно само едно перце и щеше да се строши. Рядко се качваше на втория етаж, но пък за сметка на това винаги намираше нещо ново, сякаш не беше единствената, която идваше тук или пък с предишното си идване не беше обърнала внимание на някоя вещ.
Писък.
Писък огласи цялата сграда, а червенокоската се беше подпряла на стената. По лицето й се стичаха сълзи, чисти като диаманти. Нямаше представа дали въображението й си играеше номера или това, което беше видяла току що беше реално, но с всяка изминала минута съжаляваше, че е стъпила тук.

[Nyktos.]

Creepy? More like fun!
Имах чувството, че колкото повече тя споделяше за мястото, толкова повече усмивката ми се разширяваше. Какво ли ми ставаше? Не знаех защо, но бях странно развеселен и едновременно с това заинтригуван и от мястото, и да чуя какво щеше да каже тя в следващия момент.
Видях как Блу пристъпи нагоре по старите, изгнили стълби, знаейки къде точно да стъпва и кои места да избягва - личеше си, че познаваше мястото. А тъй като аз не идвах тук като нея, се въздържах от това да я последвам на втория етаж, тъй като не знаех кои дъски са прогнили и току виж в следващия момент пропадна някъде, както вървях след нея. И след като червенокосата й главица се изгуби от погледа ми, го отправих нагоре, към тавана, чувайки твърде ясно стъпките й и виждайки как от мястото, където стъпеше се посипваше съвсем дребно количество прах от тавана. Усмихнах се.

И в следващия момент усмивката замръзна на лицето ми, чувайки писъка й. Кръвта се смръзна във вените ми и аз се изстрелях нагоре, без да ми пука и за секунда дали кракът ми ще пропадне някъде. Страхът, който ме обзе, след като я чух да вика, едновременно ме изненада и ужаси. Не очаквах, че до такава степен няма да искам да й се случи нещо, а мисълта, че мога да я загубя както беше станало с любимата ми, буквално ме хвърляше в паника.
Достигайки до нея, трескаво се огледах и хващайки я за раменете, с разширени от напрегнатост очи трескаво я огледах дали не е наранена и като я разтърсих съвсем леко, задъхано и забързано попитах
-Какво има? Блу, какво не е наред? Какво стана? Какво видя?
Въпросите се нижеха един след друг и аз просто се виждах неспособен да спра, страхът, че нещо й е станало и някой или нещо я е наранил по-силен отвсякога. Буквално граничеше с лудост, ironically.
О, по дяволите... Защо не бях до нея, за да я предпазя? И защо не бях допуснал, че тук може да има нещо или някой, който да е опасен? Непростима грешка. Човек ще рече, че с моето минало, ще съм се поучил от грешките си и ще съм се научил да съм там, за да предотвратя някой, за който ме е грижа да пострада, но явно не беше така... И чакай малко - беше ли ме грижа за нея наистина? Това беше мисъл, която обикновено наистина би човъркала съзнанието ми, но сега нямах време да мисля за това, все още трескаво оглеждайки се на всички страни и очаквайки всеки момент от някой ъгъл или някоя сянка около нас да изскочи нещо и да ни нападне.

[blu]

Insanity. More like fun to you, but for me - like hell
С всеки изминал момент усещаше как ще се разтресе от нерви и няма да остане нищо от нея. Усещаше как страхът от това, което беше видяла, реално или плод на въображението й можеше да я довърши толкова лесно. Беше обвила колене с ръцете си и отказваше да погледне напред, защото можеше и да е истинско. А това нямаше да си го прости. Нямаше начин да е брат й или най-добрият му приятел... Ами ако не принадлежеше на нито един от тях, ами на Ник, който беше отдолу. Нямаше начин да е тя или някоя от приятелките й, защото когато беше проверила за последно все още бе жива.

- Ти... Те... Ние. - Блу си пое дълбоко въздух, но така и не повдигна поглед. Не посмя да отвори очите си, за да погледне отново. Тя стисна в юмруци плата и придърпа по-силно синеочкото.  - Там няма трупове нали? - и макар със затворени очи на червенокоската не й попречи да посочи старата ракла и мястото около нея. Имаше обезобразени трупове, кой от кой по-зле.
Вдишай-издишай.
Рейвън вдишваше въздуха дълбоко, задържаше го и след това издишваше. Повтаряше това действие, докато си повтаряше, че това не е нищо. Просто поредната глупава шега, която умът й си играе с нея. Нищо повече, нали така?
Блу отвори очи и се загледа към раклата, нямаше нищо. Само прахът, старото покривало и нищо друго, което да я накара да трепери отново, като изгубено котенце.
Kiss him already! What are you waiting for? Someone to come and kill you or you want to loose him and after that to try to make him your?
Дилемата дали да го направи или не беше ужасна. Но какво можеше да направи, когато не искаше да развали и малкото, което са изградили?

[Nyktos.]

Fear wasn't something to be mocked. It was serious, real. Gut wrenching.
Веждите ми се изстреляха нагоре, най-вече от изненада. Не от това, което беше казала или видяла или усетила. А от начина, по който изглеждаше в момента. Никога не бях очаквал тя да покаже толкова уязвима страна от себе си пред мен - при това не се преструваше, в изражението и думите й нямаше и грам преструвка. И чувството също беше истинско - как й завиждах за което...
Поех си дълбоко дъх, някак несигурен. Just don't fuck this up, okay? Надявах се да не объркам нещо.. Да не я нараня, дори и неумишлено; не исках това.
Дланите ми се вдигнаха, сякаш от само себе си и обгърнаха бледото й лице, като нежно и полека я приласках така, че да вдигне поглед и да се взре право в очите ми, при това отблизо. Гледах я дълго, продължително. Накрая преглътнах.
-Шш, Блу. Тихо, съкровище. Не си сама. Тук съм. И ще те пазя, каквото и да ми коства - чуваш ли ме? Те няма да те наранят. Никой и нищо няма да ти посегне. 
Okay, I just weirded the shit out of myself.
От къде се бяха взели всички тези думи? Дори не бях сигурен защо ги бях изрекъл, или пък как. Но сега единственият център на фокуса ми беше Блу и как да я успокоя, което едновременно с това не ми попречи да се учудя на себе си, че мислех това, което й бях казал.

Взирайки се устремено в очите й, кимнах веднъж, така че да я убедя, макар да не очаквах това магически да я успокои. Така че палеца ми погали бузата й от едната страна и аз внимателно казах, добавяйки

-Ако искаш, ще отидем да проверим заедно дали в раклата няма нещо. Или мога да отида да видя сам, ако предпочиташ. Но и в двата случая не си сама, Блу. Няма да ти казвам да не се страхуваш, или пък че няма от какво, тъй като страховете на всеки от нас не са за подценяване, но ще ти обещая, че дори и да те е страх, аз ще съм с теб.

Говорех бавно, ясно, с увереност и нотка на успокоение. Знаех, че не ме биваше в такива моменти и не бях най-подходящият човек за да успокоя който и да било, но се опитвах. Не исках да гледам Блу така уязвима, не исках да виждам как се бори с демоните си и просто да стоя безучастно.. Но макар да се опитвах, пак се чувствах безполезен. А тя беше толкова крехка, че във всеки следващ момент се опасявах да не я счупя или тя да се пропука заради мен.

Damn... put one fucked up head to fix another and see what happens. Shit. Well, what did you expect anyway, bonehead?

Е, ами очаквах да не й се случи нещо, докато е с мен. Не и ако можех да го спра или предотвратя.. Очаквах и да не ме е страх, че са я наранили, не и както когато чух писъка й, нещо, което изненада и мен самия. Чудесно - сега се учудвах сам себе си. Какво щеше да последва? Ама наистина бях пре*бан в главата...

Yup, that's about right. So, do you think you're any good for her, as fucked as you are with your own emotions, let alone hers?

Oh, I was such a dickhead.

[blu]

I get lost in your eyes and forget about everything
Гледайки в очите му, сякаш всичките й проблеми се изпаряваха. Сякаш нямаше какво да я спре, освен океана, но поне той беше както нейното спасение, така и нейното забвение. Ако се оставеше щеше да навлезе до такава степен в дълбокото, че нямаше да може да намери суша и щеше да плава безпомощно. Щеше да се лъкатуши из нищото, изгубена и незнаеща какво да прави.
- Не отивай! - гласът й беше заглушен, но поне започваше да възвръща увереността в гласа си. Нямаше намеренията да извика за поредното нищо, когато страхът й си кажеше думата и си направеше някой ужасен номер. Нямаше и на представа какво може да сътвора въображението й или пък какво биха могли да намерят. Така и никога не си бе играла да прегледа какво има в раклите и шкафовете из къщата.
- Стой тук. Така е добре. - лека плаха, несигурна усмивка се залепи на лицето й и очите й светнаха. Можеше и да беше някоя страхлива ревла, но поне можеше да убеждава хората или поне малкото, които се влияеха от нея, да не правят нещо, което може да ги застраши, може би?
Murder House. Freak House. Call it whatever you want, but for me is the save house.
Погледът на червенокоската беше забит в този на Ник и тя така и не отместваше поглед. Можеше да нарича тази къща както си искаше, но за Блу тя беше къщата спасение, макар и да получаваше тези ужасни "видения" в нея.
- Съжалявам, Ник. - измънка момичето. - Съжалявам, че се запозна с мен. Съжалявам и за това, което ще направя. - за трети път днес имаше достъп до тези прекрасни меки устни.

[Nyktos.]

Повдигнах вежди, усещайки целувката й.
Защо ли го правеше? И защо съжаляваше? Аз нямах съжаления. А може би това за нея просто беше начина да се спаси, да избяга за момент от ужасната реалност, да намери утеха или поне малко спокойствие след страха, който я беше обзел. Не бях сигурен.
Устните ми се движеха с нейните и аз отвърнах на целувката, но този път тя като че ли имаше по-скоро горчив вкус - може би, защото не бях сигурен защо тя ме беше целунала. А може и да беше от цялата тази ситуация...
Отделих се от нея и като погалих бузата й отново, опрях чело в нейното. След което я придърпах към себе си и ръцете ми се обвиха около нея, прегръдката по-стегната около тялото й от нормалното. Може би й причинявах болка, но не бях готов да я пусна. Целунах я по главата, вдишвайки аромата от косата й и тихо казах
-Шшт, недей. Спокойно, тук съм.
Потиснах една въздишка, а погледа ми се отправи над главата й към прашната, стара ракла, която толкова я беше изплашила. Какво ли толкова беше в нея, та така стряскаше Блу само като я погледне? Беше странно да мисли, че вътре има трупове, след като редовно идваше тук, но все пак...
This is just like some episode of American Horror Story. And isn't that ironic.
Незнайно защо обаче, къщата подхождаше на Блу и й отиваше - някак за мен не беше странно, че тя е намерила убежище в лицето на подобно изоставено, пусто и страшно за повечето други хора, място. И все пак.. тя сякаш принадлежеше тук. Не можех да го обясня, но като че ли в моите очи не беше нито очудващо, нито странно факта, че тя наричаше тази стара къща "нейното си скривалище". Не знаех защо, но все пак..
-Не казвай това отново, става ли? Аз нямам съжаления, Блу. За нищо.
Гласът ми отекна из пустия, прашасал и затъмнен коридор, тъй като говорех уверено. След което я пуснах от прегръдката си и погледа ми отново намери нейния, за да види и тя истината в очите ми. И без да отмествам очи от нейните, ръката ми пое нейната, вдигайки я и чак когато устните ми бяха на сантиметри от нея, сведох очи, поставяйки малка, но нежна целувка върху опакото на ръката й. Не знаех какво беше породило действието, може би все още се опитвах да я успокоя, а дали не беше нещо друго ..? И аз не бях сигурен.
But she's like a lost soul. And you don't want her to be lost now, do you, Nyk?

[Sponsored content]