the devil is in me father, he;s in everything i do - johnatan

[johnatan-]

johnatan halter| twenty - five | survivor | fc: evan peters

Мрак.
Скръб.
Болка.
Самота.
Празнина.
Последвани от лудост. Лудостта се хващаше за всяка една клонка от съзнанието, оплитайки се в нея. Плетеше мрежа, мрежа причиняваща болестно състояние. Психично заболяване. Мрежа породена от прекалената болка. Мрежа появила се вследствие на болезнени събития, на скръб.
Мракът обвиваше мрежата със своята сянка, обвиваше и останалата част от  съзнанието.
Самотата нарастваше, празнината я следваше. Игра - гонеха се. Надпреварваха се кое ще нарастне по - бързо, но като че ли винаги се изравняваха и винаги ставаха все по - големи.
Трябваше нещо да ги притъпи, нещо да успокои това болестно състояние, нещо да поправи щетите които бяха нанесени.
Ако всяко съзнание бе огледало, то това тук щеше да е счупено на милион парченца, някои парченца дори щяха да са станали на сол, вече. Толкова тъпкани през времето, че не можеха да се поправят по някакъв начин. Не че за другите парченца имаше надежда. Счупеното не се поправяше, разваленото не влизаше в полза.
А това съзнание - толкова не годно, толкова счупено и толкова развалено все още влизаше в полза. Беше като чудо. Все още имаше някакъв защитен механизъм, който предпазваше човекът чието съзнание бе това, все още го държеше жив, все още здравомислещ ... почти.
Преценката макар и замъглена, бе преценка.
Виждането за останалият свят макар и изкривено все още бе ясно.
Действията макар и нередни все още бяха направени поради ясно взето решение на съзнанието, поради импулс от мозъка, съзнаващ какво в действителност искаше тялото да направи.
И човекът макар луд, все още бе човек. Все още дишаше, живееше, вършеше дейност, имаше място в обществото и макар, че съзнанието му бе замъглено, макар че бе оплетено в мрежата на лудостта и онази болест, която наричахте шизофрения - то все още извършваше толкова пъргава мисловна дейност, все още бе толкова изобретателно, та дори изобретателността бе нарастнала, въображението се бе увеличило. Сетивата се бяха изострили, всичко бе някак по - пъстро.
Животът бе сив. Животът на обикновен човек бе сив, но Джонатан Аргал не беше точно обикновен нали? За него животът бе пъстър. Изпълнен с цветове. Нищо не беше сиво в неговото съзнание тъй като съзнанието му не бе обикновено, но това вече го споменахме нали? Но все още не се знае нищо за първоначалните му изблици и може би тук е частта в която трябва да споменем, че Халтър не бе роден с тези ментални проблеми, не ги беше наследил от някой роднина, всичките в семейството му си бяха съвсем наред психически, но той още от съвсем малък, още от както бил за пръв път с баща си на лов и е видял гледката на умиращо същество, още щом за първи път е съзрял кръв се е влюбил в тази гледка.
Знаете, че всеки си има първа любов, нали? Нормално тази първа любов е към някое момиче или момче, но при героят ни това бе любовта към кръвтта, към убийствата. Той се бе влюбил в убийствата, в мисълта че може да  причини болка на някой, че може да слуша агонизиращите писъци на някое живо същество срещу него.
***

Халтър вървеше по тесният коридор, привидно светъл, в действителност бе светъл, но в очите на Халтър всичко бе червено - окъпано в кръв, в кървави гирлянди, които представляваха човешки черва. В кръвта през която минаваше, оставяше следи от стъпките си. Гръмкият му смях огласяше помещението, а това цялото му идваше като привидение от бъдещето, защото колкото и светъл да бе този коридор в момента след като свършеше работата си, той щеше да се превърне точно като в съзнанието му. Целият в кръв, гирлянди от човешки черва, кървави сърца по пода и доволната усмивка на неговото лице.
Уникално. Незабравимо. Това щеше да е триумф за един садист на неговото ниво, а жертвите ... колкото и неморално и неетично да беше, той трябваше да се отърве от всички свой слабости, да премахне всяка една емоция отъждествяваща се с милост, с любов ... той не биваше да си позволява подобни неща и точно за това трябваше да извърши това деяние.
- Джонатан? Какво правиш тук, скъпи? Мислех, че ще се видим чак другият месец.
Гласът бе разтреперан. Спомените за детството на Джонатан в които той измъчваше малки животинки, като зайчета на които съдираше кожата, докато все още бяха живи изплува в съзнанието на бедната женица и цялото и' тяло се разтрепера. Тя знаеше какво ще последва, познаваше това студено изражение на лицето на сина си и от това изражение точно се плашеше най - много. За това се виждаха само три пъти в годината, защото всички Халтър ги бе страх от блудният син, а когато той се появеше по - рано, някой загиваше от злощастен инцидент, но стига толкова. Повече нямаше да има "инциденти", всичко щеше да е в реда на нещата и накрая той щеше да изглежда като горкото момченце, което бе изгубило близките и семейството си. Момче, което си нямаше понятие за случилото се и "искаше да отмъсти" за станалото.
- Не се ли радваш да ме видиш майко?
- Естествено, че се радвам. Всички се радваме. Ей сега ще извикам братята и баща ти.
Гласът и' все още така разтреперен, но и да не бяха трептенията в гласа на бедната женица, Халтър пак можеше да разбере че се страхува до смърт заради леките крачки които правеше назад и които след малко щяха да се превърнат в бяг, но дори и те нямаше да и' помогнат, защото Джон бе убил прекалено много хора и знаеше всички възможни сценарии за измъкване, успяваше да предотврати всички тях.
Той се приближи към женицата с няколко малки крачки, усмихвайки и' се приветливо, връщайки всяка една надежда в нея, че той отново е онова малко жизнерадостно момченце, което бе до девет годишна възраст преди всичко да започне. Точно като истинските убийци, които не искаха жертвите си уплашени, точно като ловците, които искаха да предразположат животното преди да го заколят, за да е по - вкусно месото, а не да бъде жилаво.
И просто така от тази приветлива физиономия, за една нано секунда бе лепнал отново онази ледена маска - истинската му същност. Извади ножа който бе прибрал у себе си и за няма и една секунда замахна към гърлото на старата жена от което бликна кръв, правейки локва на пода.
- Обичах те майко, но не мога да си позволя да имам слабости.
Той пусна тялото да падне небрежно в локвата кръв като го подмина все едно не бе нищо.
- Прибрах се! Няма ли комитет по посрещането или нещо подобно?
Халтър извика толкова силно, че да го чуят всички, които бяха на близо, които се скътаваха, защото се страхуваха от него. Собственото му семейство. Имаше причина да ги е страх, имаше причина да треперят и да бягат, но причината бе благородна и тя бе проста - не искаше някой да ги нарани.
Той ги нараняваше, но бе различно. В погледа на един луд човек нещата които правеше бяха нормални, вижте Халтър би си помислил, че ако не изпитва желание да става свидетел на мъчения и агонии то тогава той не е в ред. В него нормалното и спокойното бяха толкова объркани, толкова извратено разбрани и по неговите разбирания смъртта която им подаряваше бе напълно нормална и спокойна. Можеше да ги отрови, можеше да ги удуши в съня им, но тогава липсваше финес, липсваше изобретателност и въображение, липсваше онази нормалност за Джонатан, а той не можеше да си позволи да направи нещата друго яче, защото тогава това би значело че е побъркан, защото се отклонява от нормата си.
- Какво си направил? Изчадие такова, тя беше твоя майка, тя те е родила, отгледала ..
Джонатан Халтър вдигна показалеца си във въздуха правейки знак на стареца седящ срещу него, който всъщност бе баща му - да замълчи.
Изцъка с език и направи няколко крачки напред, като след себе си оставяше следи от кръв - капки, падащи от ножа с който бе убил собствената си майка.
- Да, да. Тя ми е майка, как можах да я убия, но ти си ми баща. С теб винаги сме имали много по - дълбока и здрава връзка, но това скъпи татко няма да ми пречи да те убия.
Докато говореше и разсейваше с думите, които излизаха бавно и поетично измежду устните му, Халтър се бе доближил достатъчно до стареца хващайки го за рамото като без капка жал, без дори окото му да мигне и със същата тази усмивка която преди малко се бе разтеглила на устните му, той заби ножа в плътта на човека, точно в корема и без особено големи усилия завъртя ножа и го дръпна рязко на горе така, че да разреже до толкова тялото му, че червата му да излезат, а той да се струполи във вечен сън върху тях.
Останалите убийства? Братята му? Да те бяха подобни, бяха изпълнени с кръв - нормално, главите им бяха забити на колове пред семейният дом, крайниците им бяха разпръснати из помещенията, вътрешностите им точно като съзнанието му, когато идваше насам бяха окачени и висяха от всякъде като коледни гирлянди, а целият под бе станал алено червен от пролятата кръв. И накрая стъпки ... стъпки на един отиващ си герой, които бяха отпечатани в кръвта, защото Халтър точно за такъв се имаше в момента. Бе ги убил, защото той бе човек с прекалено много врагове и не можеше да позволи да има слабост, не можеше да позволи някой да ги измъчва и за това им бе подарил бърза смърт, дори не си бе направил удоволствието да слуша виковете им, защото такива нямаше. Не можеше да гледа агонията им, защото и тя липсваше понеже им подаряваше бърза смърт. И въпреки събитията тук в очите на другите Джонатан Халтър бе оцелял по чудо, защото не бе в семейният дом, вместо да го съдят и да му дадат смъртна причина, те му изказваха съболезнования, защото бе останал без семейство, а и кой би се усъмнил в един привидно толкова нормален гражданин.

[Melancholia.]

добре дошъл, прекрасен герой <33