върху бледи устни бавно плъзва кръв на алени петна и сноп жълта светлина сред безжизнени очи помръзва.

[luca.]

bill skarsgård | lucas malthe nørgaard
height 1.92 | hair colour brown | eye colour green | skin colour white
age twenty-six | diagnosis unknown
class military | service USN | rank captain

Днес срещнах очите на дете и се уплаших. Протягаше тънките си ръце към мен. Пресъхналите бледни устни се отваряха и затваряха. Между кокалестите пръстчета вехнеше китка парички. Цветята на пролетта. Опитах да избягам от онези огромни тъмни очи, но те още ме преследват. Тогава дойде Ти с бледата си жътла светлина. Оставих тежката сребриста монета и тя се плъзна между треперещите пръсти. Цветята увехнаха мигновено в ръцете ми. Пожълтяха и тънките розови листенца се разтопиха във въздуха. Донесох ги за теб, но те вече са мъртви. Детето все още ме преследва. Малките боси нозе следват тихомълком стъпките ми, усещам тежката му сянка, как увисва на моята. Смехът му се стеле не вълшебни спирали около мен и отдръпва жълтата завеса. Опитвам се да го забравя, но не мога да скрия усмивката му. Донесох моментно щастие на едно малко момиченце. И как? Давайки му късче от студеното сърце на Мрака. Смехът и отекваше в малките улички дълго, след като тя се беше отдалечила и изгубила, дълго след като тя вече беше дала кръглата метална монета на някой друг. Чувствам го. Магичен смях. Запълва огромните грозни дупки в гърдите ми. Но си отива. Скоро те ще се разширят още и собственото ми тяло ще ме убие.

Тихите меки стъпки потъваха в тишината. Никой друг не можеше да ги чуе, тя беше тук само за него. Дългите остри нокти почукваха по студената стена и с всеки удар гърдите му се издигаха нагоре, тялото му се превиваше от болка. Студът я обвиваше, а тя галеше спокойното лице на съня.

Днес се опитах да бъда щастлив. Но срещу мен стоеше нестабилната лъжливост на любовта. Разпознах нетърпението в очите на младия мъж, любопитния поглед, с който следеше всеки минувач, досадата, с която блуждаеше в пространството. Изпитах съжаление, което се загнезди в грозните празнини, закачи се на гърдите ми и отказа да помръдне. Сега ме разяжда, нови струйки кръв се спускат по устните ми. Съжалявах жената, която държеше ръката му и се страхуваше да помръдне без негово позволение. Наблюдавах момичето, което живееш в красива лъжа и съжалявах грозната реалност, която го дърпаше. Опитах се да бъда щастлив, но Тя не ме остави. Опитах се да бъда щастлив, но в ушите ми кънтяха писъците на жената. Мръсните раздрани ръце дърпаха реверите на дрехата, загубила форма и цвят, биеха безжизнените гърди. Смъртта лежеше в ръцете и, тънката струйка кръв беше засъхнаха върху сините устни. Тя го прегръщаше, целуваше студеното влажно чело, пръстите и дърпаха сплъстените коси, но Тя не и го върна. Със сетни сили, жената затвори пожълтелите очи и се отдалечи. Трупът лежеше върху студения калдаръм, покосен от болестта на бедността. Жената бягаше, бягаше долеч от Нея и се молеше да я надбяга, никога повече да не среща жълтите и очи, тя никога повече да не почуква на вратата на дома и. Тичаше, а кашлицата раздираше гърдите и.

Вратата се открехна бавно, с леко скърцане. Безплътните и пръсти отместиха тежкия черен балдахин. Очите и се разходиха по тялото на младия мъж. Студените ръце докоснаха голите гърди и те изхриптяха мъчително. Момчето се размърда, стисна меката завивка в дланта си. Стенание, което съдържаше цялата болка на битието, се изтръгна измежду устните му. Тя се усмихна.

Днес избрах миналото пред настоящето. Миналото е сигурно, минало, нищо не може да го промени. Миналото е величествено и красиво. Настоящето и сиво и черно, стиска сърцето ми в студената си длан, разкъсва тялото ми в болезнени конвулсии. А бъдещето го няма. Заменено е от безкрайна жълта пустош, в края на която чака Смъртта. В миналото си ти, златните слънчеви лъчи. В миналото са историите на хора, които са променили света и са го построили такъв, какъвто го познаваме. Сега по улиците виждам сиви призраци, живи мъртъвци, тъпкани и мачкани от бедността. Виджам красиви лица, зад които стои армията на седемте гряха. Виждам живот, прояден от злобата и алчността. А бъдещето не съществува. Хората от миналото са толкова живи, искам да бъда там, да почувствам всяка една тяхна емоция с тях, да дишам думите им, да преглъщам смеха им. Те са страдали и са се борили. Ние трябва да се учим от тях, но не можем. Аз не мога. Не мога да вярвам в нищо, не мога да живея собствения си живот, Тя ми го отне. Остават ми животите на другите и ти, цялата от злато.

Повдигна завивките и легна до него. Галеше горещата гола кожа. Пръстите и оставяха грозни жълти следи по треперещото тяло, отпечатъци, които никога нямаше да може да заличи.

Днес отрекох Бог, както Той се отрече от мен. Кръстя се отново и отново, топя пръсти в святата вода, но загубих вярата, която някога гореше като стена около душата ми. Сега я оставих беззащитна, дадох път на демоните да стигнат до нея. Родът на баща ми винаги се е славел като защтитник на Вярата и аз като него трябваше да бъда воин, но загубих войната преди да е почнала. Книгите ми разказаха други истории, за други богове, но и те изглеждат така невероятни като бога, заради когото днес избиваме невинни. Гледам как редици деца се кланят на създание, което не съществува, и му се молят ние да си отидем, ние, насилниците, които нахлухме неканени в домовете им. Тънката струйка кръв се превърна във водопад.

Стискаше го в прегръдките си, никога нямаше да го пусне. Целуваше нежно очите му, червените му устни, заравяше пръсти в косите му. Тялото му се тресеше неудържимо в ръцете и, студената пот полепна по белите завивки.

Днес се запознах със Смъртта. Погледнах в очите и и се усмихнах, защото беше красива. Нажеженият метал проби крехкото тяло и момче, което за пръв път хващаше пушка се срути на земята сякаш никога не беше живяло. Накараха ме да отида да проверя дали диша, докоснах кожата му, дори през плътния плат на ръкавиците можех да усетя как топлината му си отива. Каква беше разликата? С какво беше различен той от мен, защо аз дишах а той не? Къде беше границата между живота и смъртта? Не спират да ми повтарят, че съм идеалният войник, че един ден ще стана генерал. Защо продължавам да правя това? Колко години загуби, служейки на несъществуваща кауза? Какво значение има? Нали все пак ще умра? Наричат я болестта на бедността. Аз тъна в разкош, но тя все пак ме намери, защото знае, винаги е знаела. Защо не ми отговаряш, любов моя?

Лежеше на гърдите му, обладаваше момчето, което пишеше писма до Изгрева, на които никога нямаше да получи отговор. Прокрадваше се в сънищата му, криеше с в лицата им, дрезгавият шепот излизаше от устите им.

Днес загубих всичко. Отново се поддадох на Греха. Не мога да му устоя, той реди красиви думи, виси на гърба ми. Избрах грешния човек, дадох грешната карта. Що за глупак съм аз? Хазартът е грозно нещо, като всичкият алкохол, който бълбука във вените ми, като горчилката на болестта. Отново загубих и този път те нямаха милост. Оставиха ме да вървя гол, облечен само в срама, по широките улици, под изкуствената електрическа светлина. Главата ми още се върти. Днес отново отидох там, отново се срещнах с него, взех още. Знам, че не одобряваш, но се опитай да разбереш, то успокоява болката, кара ме да забравя. Но не запълва грозните дупки, имам чувството, че ги разширява. Тялото ми изхвърля още и още от себе си навън. Повръщам реки от мътна лепкава кръв. Поне болката я няма. Давя се в кашлица. Не знам какво ми дава той, но усещам, че ме убива. Но аз вече умирам, какво значение има?

Заспа до него, положила ръка върху изпъкналите под бледата кожа ребра. От легналите пръсти пълзяха тънки паяжини, които се увиваха около него и го стягаха в хватката си.

Днес за малко да те изпусна. Тя ме държеше закована за леглото и не искаше да ме пусне. Ревнува. Иска да бъда само нейна, винаги ми напомня, че е там, когато и за миг ме благослови щастието да забравя, че съществува. Острите нокти на жълтите и пръсти раздират гърдите ми, разкъсват дробовете ми. Тя се смее на нещастието ми. Мълчаливо виси над мен, докато спя, и чака. Чака да дойде моментът, в който ще ме отпрати, чака да се предам. Но аз не мога да се предам, не и докато всяка сутрин мога да съзирам теб и твоята красота. Не и докато онова бледо подобие на вяра и надежда тлее в гърдите ми, по ръбовете на черните дупки, които Тя е пробила в тях. През тях свисти студеният вятър и наднича Смъртта. Чуваш ли я? Чука на вратата, но аз няма да отворя, ще поживея още малко, ще се боря, озаряван от жълтата светлина.

Потопи се в него, тънка струйка черна кръв напои възглавницата. Грозната кашлица давеше младите гърди. Тя целуваше нежно челото му, преди да бъде прогонена от Изгрева, преди той да се събуди и да я погледне в жълтите очи. Целуваше челото му и шептеше в ухото му. Болестта.

[Melancholia.]

прекрасен герой, добре дошъл