Melancholia Eaton|| Rulers & Staff || Taken

[Melancholia.]

Противно на много мнения, наистина не ти е нужен учебник по психология, за да разбереш личността й. Неконтролируема, импулсивна, спонтанна. Няма нищо сложно в това, звучи толкова просто, колкото в действителност е. Наистина понякога действията й са неразбиераеми за околните, но в крайна сметка никое човешко същество не би могло да разбере изцяло друго човешко същество. Преди няколко месеца. Стъпваше по хладната и гладка повърхност на наредените плътно една до друга плочки по пода на параклиса. Въздухът бе наситен с аромата на восък и сухи билки. Студът пронизваше цялото й тяло, започвайки от оголените й крака и се изкачваше нагоре по тялото ѝ заедно с кръвта. Деликатната ѝ фигура се губеше под ефирния плат на карамелената рокля, падаща свободно по тялото ѝ. Гарвано-черната  ѝ коса се спускаше по гърба и раменете ѝ, трепвайки едва доловимо при всяка нова стъпка. Бледата светлина на горящите свещи трептеше закачливо. -Липсвате ми..– промълви, когато чу тежки стъпки зад гърба си. Обърна се и срещна суровия поглед на мъжа, когото се пишеше за нейна опора, но не спираше с опитите си да я накара да посегне на живота му. - Защо не спреш да идваш всеки ден тук?Няма да се върнат, мъртви са от 2 години. Хайде, да си ходим. – увереният му глас я изкарваше извън релси. Пръстите му минаха по фините черти на лицето ѝ, по изразените скули, за да повдигнат накрая брадичката ѝ. Меланхолия познаваше подлия мъжки ум. Вече не представляваше слабо и безхарактерно дете.Тюркоазените ѝ ириси опитваха да проникнат зад замръзналата сивота. Цветът им се менеше според светлината. Веднъж бяха по-зелени, друг път – по-сини, понякога бяха тъмни като нощта, а понякога – светли. Меняха се и спрямо настроението ѝ, но сега характерът ѝ бе твърде претъпен. -Защо не се разкараш? Тук няма място за един хлапак, като теб Шон.Колко жалко, че сме под Купол иначе бих те запратила толкова далеч от тук!! -пристъпи напред, като игнорира опитите му, да я върне отново при него. Настани се на най-предната пейка, като издъхна тежко, а след това замлъкна напълно. Преди две години. Меланхолия не можеше да спре да кашля. Изпод вратата й се процеждаше черен дим, който се стелеше нагоре. -Пожар! Господи! Пожар!- докосна бравата и веднага отдръпна ръка.Металът бе горещ, като печка.Баща й влетя в стаята, като в едната си ръка държеше две годишният и брат. -Хайде!-заяви той с равен глас, без нота на напрежение, въпреки че погледа му издаваше уплахата.Всичко се случваше безкрайно бързо.Когато той стисна ръката й, тя възнегодува. -Няма да оствя вещите си тук!- димът се виеше около лъчите лунна светлина. Сред разпилените й вещи  се намираха снимките на майка й. -Почакай, нека взема снимките на мама..-умоляващият й поглед не помогна много, баща й без да се замисли я издърпа за ръката и продължиха към изхода на къщата, която вече започваше да се разпада и дървото над тях пукаше. -Добре. Щом излезем през тази врата, ще стане ужасно горещо, ще попаднем в чернилка и ще е много страшно. Ще ме държиш за ръка и няма да изоставаш, чу ли ме?-докато стегнатата мъжка фигура и казваше нареждания, стаята се пълнеше с дим и чернокоската се разкашля шумно. -Не мога повече.. Остави ме.. -Не, погледни ме! Дори и да се уплашиш, преструвай се на смела. Не пускай ръката ми, стискай ме. Разбра ли ме?-едвам доловимото й “да” стигна до ушите му. Вече се намираха в коридора, който също бе изпълнен с дим. Зъбите й тракаха силно, но въпреки всичко не се оставяше на паниката и си проправяше път. Вдигна нощницата над коленете си и падна на дървения под. От вратата идваше задушливия черен дим, разкъсван от  жълти пламъци. Всяка от дъските  по пода бе осветена от пожара. Вратът й пареше. Цялото й тяло бе горещо. Сълзите й се появиха и остана на мястото си, оставяйки сълзите да потекат. Кашляше дълго и мъчително, докато й  се стори, че дробовете й се разкъсват. Пусна ръката му, като остана навътре в пожара обвита в дим и затисната от дървото, което бе паднало от тавана. Преди няколко дни. Вместо да е на помена на семейството й, тя обикаляше из града. Търсеше онова копеле, виновно за смъртта на баща й. Пристъпвайки прага на дома му, яростта се надигна още повече в нея. Самата мисъл за всичко, което беше разбрала я караше да изпада в транс и лекомислие. Той се намираше на едно от креслата си, бяха толкова грозни. -Значи така, а? Убиваш кмета с цел да заемеш поста му и да привлечеш дъщеря му в обятията си? Той ти имаше доверие глупако.-съседната фигура бързо се изправи, хващайки я за ръцете и дърпайки я към стената. -Кой ти каза, а?! Онази стара глупачка в библиотеката ли? И какво, ще ме  убиеш? Рискуваш да сринеш рениомето на семейството си, ще разберат, че ти си ме убила. Планът не беше да останеш жива, но така се получи.-коляното й се озова в корема му, карайки го да се превие от болка. Взе оставеното шише на масата и го счупи в пода. -Нищожество, ти си едно нищожество!!-стъклата се забиха дълбоко в гърдите му. И отново, и отново.. докато не усети болката в пръстите си, които също кървяха. -Същата, като майка ти си скъпа. Тя също беше толкова борбена.-дъхът му секна и стъклото остана дъблоко забито в него. Суровото й изражение си остана на лицето, затвори вратата след себе си и се сля с мрака. Melancholia Eaton Rulers & Staff.|age 22|fc Megan Fox