Some peopl are lost iin the fire, but some people are build from it..

[Jessica.]

Jessica Fire | 21 | Survivor | FC: Crystal Reed

Цигареният дим бавно се просмукваше в кожата ѝ, в косата ѝ, в дрехите..
- Няма ли да ти се карат? Знаеш, че никой в семейството не одобрява алкохола, който консумираш, а ако разберат за цигарите..
- Стига си мрънкал. Аз нямам семейство. Освен теб. Oоста си досаден, когато се опитваш да ме вразумиш. – Брюнетката зарови пръсти в косата на брат си и я разроши. – Откажи се – невъзможно е.
Последва поредното дръпване от цигарата, сетне издиша дима. Отпусна се на тревата и впери очите си в нощното небе. Обичаше да се измъква по средата на нощта, заедно с брат си.. Е, всъщност предпочиташе да е сама, но той винаги успяваше да я хване в крачка. Така че тя никога не излизаше без придружител по това време.
- Някога опитвал ли си да преброиш звездите? – попита момичето, а гласът ѝ прозвуча някак глухо и сякаш отдалеч. Сякаш не тя ги бе произнесла преди секунди.
Последваха няколко минути мълчание, а цигарата бавно догаряше.
- Да. Безнадеждно е. И невъзможно. – отново кратка пауза. – Хей, разкажи ми за онази нощ.
- Не  я помня. – побърза да отговори. Не ѝ беше хоби да говори за миналото. Стремеше се да не мисли за това. И все пак, миналото винаги я настигаше.
Брат ѝ се засмя и я сръга в ребрата, гледайки я обвинително.
- Лъжкиня. Помниш. Имаш невероятна памет. Разказвала си ми историята и преди.
- Тогава защо искаш отново да ти я разкажа?
Момчето започна да рови в земята, чертаейки разнообразни фигурки в земята. Знаеше причината и ѝ беше известно, че на него също не му е лесно. Все пак, точно в онази нощ, те изгубиха родителите си. А той не беше способен да направи каквото и да е било. Знаеше, че се обвинява. Но всъщност, нито той, нито Джеси, имаха вина.
- Спомням си залеза.  Беше някак.. По-различен от обикновено. Не знам с какво точно, но зароди  в мен някакво странно чувство. Сякаш.. Колкото и странно да прозвучи, сякаш залязващото слънце се опитваше да ме предупреди за опасността, която е надвиснала над нас. Когато слязох в кухнята, мама приготвяше вечеря. Странното е, че винаги ухаеше страхотно, но милата женица просто бе лишена от всякакви готварски умения. Добре, че построиха ресторант на две пресечки от къщата. – На свой ред сръга брат си, но шегата някак изгуби силата си още щом мъжът подхвана темата. – Както и да е. Отново се скараха по телефона. Татко се прибра пиян – отново. Скараха се – отново. Но всичко утихна за секунди. Чувах някакво глухо тропане от стаята им, но не обърнах внимание. Помня, че спях, когато чух дванадесетте удъра на големият часовник. Не знам колко време мина след това, но чух, как някой разби вратата. Чувах гласове. Усетих как студените, треперещи ръце на мама се увиха около тялото ми, повдигайки ме от леглото. След това сякаш припаднах. Последното, което помня бе сладкият и невероятно познат мирис, който усетих.
- Какво беше? – прекъсна я мъжът. Не я погледна. Все още ръчкаше земята, стараейки се да не показва колко ядосан е в момента.
- Не знам. И до днес не мога да го определя. – сви рамене брюнетката.
- Какво стана после?
- Събудих се. Бях в болницата. Казаха ми, че родителите ни са били убити, а аз съм била приспана. И това е краят на нашата семейна история.
Мъжът се изправи рязко, захвърляйки тънката пръчка настрана. Виждаше малката пулсираща вена на челото му и очите му, в които гореше пламъкът на гнева. И отмъщението.
- Как.. Как може да се шегуваш с това? Какво не ти е наред, Джесика? Те бяха наши родители!
- А какво да направя? Да се самосъжалявам? Да плача? Сълзите няма да ги върнат! Мъртви са!
- Ние трябва.. Трябва да отмъстим.
Файър се изправи бавно и пристъпи към брат си, поставяйки ръка на бузата му. Гледаше го с очи, пълни с обич и донякъде с гордост. Най-накрая бе видяла и тази негова страна. Истински член на рода Файър.
- Ще отмъстим. Играха си с огъня, братко, но те ще се опарят.
Плашеща усмивка се появи на лицата им. Макар, че бяха коренно различни, в момента си приличаха толкова много.
- Някои хора се губят в огъня..
- Но други са създадени от него.

[Melancholia.]

Добре дошла